Тази история е разказана от архимандрит Гавриил, бивш игумен на манастира Дионисиат. В края на 70-те и началото на 80-те години, когато отивах от Солун на Света гора. В онези дни мястото, където спираше кораба беше пристанището близо до манастира Зограф, българския манастир. Когато стигнахме до там, на борда се качи един възрастен монах с трима или четирима по-млади. Всички които се намираха на борда -капитанът, екипажа, пътниците се изправиха. Естествено и аз направих същото, без да знам защо. Когато се настанихме отново, попитах кой е този монах. Отговорът беше,, Игуменът Гавриил, от Дионисиат." Освен очевидното уважение към него, това което ми направи дълбоко впечатление, беше поведението на игумена. Той не беше груб или арогантен, но мина покрай нас, без да забележи нищо около себе си. Той беше скромен човек в напреднала възраст, който вървеше лесно за годините си, без чужда помощ и излъчваше спокойствие, че осъзнахме, че умът му е далече извън границите на този свят. До ден днешен, близо четирдесет години, откакто е починал, той живее в спомените на монасите от Атон. Нека имаме благословията му.
Той разказа следното:,, Когато дойдох в Дионисиат ми казаха с учудване, но игриво, че отец Исаак, който от две години имал послушание да пече хляб. И през това време, в пекарната, той имал змия за приятел.Това беше, което ние на Света гора наричаме лафиатис или змия плъх.
Тази змия беше дълга около метър и половина и спеше в импровизираното легло на стареца. Старецът Исаак правеше на змията каша от брашно и след като го изяждаше, тя отиваше в гнездото си.
Но също и ловеше мишки. Така че за цялото време, през което отец Исаак имаше послушание за хлебар, змията живя при него.
Когато друг монах получи послушанието да приготвя хляб, змията си тръгна.
Това показва, че всички неща са подвластни на светите хора, на онези, които са се върнали в състоянието на човечеството преди нашето неподчинение.